Подчертано - за любовта и живота

Life does not just happen to you; you happen to life.

Shut Up, Stop Whining, and Get a Life - A Kick-Butt Approach to a Better Life

‘Wherever you go, there you are.’

 The Seed

Life is about you. If it weren’t about you, you wouldn’t be here` 

The Seed

Кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една от тях, не оставя деветдесетте и девет в пустинята и не тръгва подир загубената, докле я намери? 

Захир, Паоло Куелю

Сир Клеос приличаше на невестулка, биеше се като гъска и имаше куража на относително смела овца. 

Песен за огън и лед, книга трета, Вихър от мечове, Джордж Р.Р. Мартин

„Иска огън, а Дорн й изпраща кал.“ Човек може да направи лапа от кал и да охлади треска. Може да засади зърно в кал и да отгледа жито, за да изхрани децата си. Калта може да нахрани човек, докато огънят само ще го погълне, но глупаците, децата и младите момичета винаги избират огъня.

Песен за огън и лед, книга пета, Танц с дракони, Джордж Р.Р. Мартин

Това вероятно противоречи на правилника на железопътната компания, но аз просто трябва да ви целуна! 

Момичето във влака, Агата Кристи

— Не, сега не мога да се върна. 

— Защо не? 

— Аз… Всичко е уредено и това би разбило сърцето му. 

— Не вярвайте — каза Кейтрин натъртено. — Сърцата са твърдо нещо. 

Мистерията в Синия Експрес, Агата Кристи

— Аз съм скъсал окончателно с нея и тя знае това — извика той гневно.

— Вие сте скъсал с нея, но дали тя е скъсала с вас? 

Мистерията в Синия Експрес, Агата Кристи

— Как се развиват нещата? Знаете какво имам предвид, нали? 

Поаро повдигна рамене.

— Те се развиват по своя път — отвърна той. 

— И вие ги оставяте така? 

Детективът я погледна леко натъжен. 

— Вие сте млада, госпожице, но има три неща на този свят, които не могат да се накарат да бързат: бог, природата и старите хора.

Мистерията в Синия Експрес, Агата Кристи

Когато един мъж иска да спечели някоя жена, той може да бъде сърдечен, галантен, готов по хиляди дребни начини да й засвидетелства вниманието си. Когато обаче един мъж е наистина влюбен, той без да иска има вид на овца. Твоят приятел винаги ми заприличваше на овца щом те погледнеше. Така, че аз си вземам думите назад. Той наистина те обича. 

Мистерията в Синия Експрес, Агата Кристи

- Да, да. Зная. Животът е като влак, госпожице. И той върви, и добре, много добре е, че е така.

 — Защо?

 — Защото в края на краищата влакът стига до крайната си гара. И във вашия език има подобна поговорка, госпожице: „Пътуването свършва там, където се срещат влюбените“.

 — Точно така! — засмя се Ленокс. — Това обаче не ще се осъществи за мен.

— О, ще бъде, ще бъде. Вие сте млада, по-млада отколкото мислите. Доверете се на влака, госпожице, защото добрият Господ е неговият машинист.

Сирената на влака пак изпищя.

 — Доверете се на влака, госпожице — промърмори пак детективът. — Повярвайте на Еркюл Поаро, защото той знае. 

Мистерията в Синия Експрес, Агата Кристи

Утре зарязвам Джаспър. Първо, заслужава си го, защото се казва Джаспър. И второ, пада няколко хиляди метра под приемливия стандарт за гадже. Смешното е, че на пет годинки знаех какво означава това. Излизах с момче от нашата улица и редовно изпивах чая му, преди да нападна моя. Също така изпадах в истерична криза, докато не получех кучето му на колела от Фишер Прайс. И отказвах да си играем в неговата стая, защото миришеше на напишкано. После пораствам и започвам да се примирявам с глупости. 

Да погледнеш живота в очите, Анна Макстед

„Ако не успееш от първия път, пробвай пак и пак. После се откажи. Няма защо да се правиш на глупак.“ 

Да погледнеш живота в очите, Анна Макстед

После проведохме напоително сравнение на господин Дарси и Марк Дарси, като и двете се съгласихме, че господин Дарси е по-привлекателен, защото е по-груб, но фактът, че е измислен, е недостатък, който не може да се пренебрегне.

Дневникът на Бриджет Джоунс, Хелън Филдинг

Все си мисля какво ми каза мама за това да бъда истинска и за книжката за Плюшеното зайче (макар че ако трябва да съм честна, мисля, че в тази къща имах достатъчно неприятни изживявания със зайчета). Любимата ми книжка, твърдеше тя, за която не си спомням нищо и в която се говорело как малките деца винаги имат една играчка, която обичат повече от другите, и дори когато се проскубе, изцапа и изпокъса, малкото дете все още я смята за най-красивото нещо на света и не може да понесе раздялата с нея. — Така става, когато хората наистина се обичат — прошепна ми мама в асансьора на „Дебънъм“, сякаш признаваше някаква гнусна и срамна тайна. — Работата е там, мило, че това не се случва на хора, които имат остри ръбове, на тези, които се чупят като паднат, или на онези, които са изработени от евтина синтетична материя, която не е трайна. Трябва да си смела и да дадеш на другия да разбере коя си и какво чувстваш.

Бриджет Джоунс на ръба на разума, Хелън Филдинг 

Тъкмо тичах нагоре по стълбите да се обадя на Шарън и да й поднеса земетръсната новина, че може би в края на краищата те не са недостижимите стратегически противници и извънземни, а са съвсем като нас, когато телефонът долу зазвъня

Бриджет Джоунс на ръба на разума, Хелън Филдинг 

My dear fellow, the way you flirt with Gwendolen is perfectly disgraceful.  It is almost as bad as the way Gwendolen flirts with you. Jack.

The Importance of Being Earnest, Oscar Wilde

  Then the excitement is all over.  The very essence of romance is uncertainty.  If ever I get married, I’ll certainly try to forget the fact.

The Importance of Being Earnest, Oscar Wilde

The truth is rarely pure and never simple.  Modern life would be very tedious if it were either, and modern literature a complete impossibility!

The Importance of Being Earnest Oscar Wilde

Тогава случилото се все още му изглеждало необяснима загадка, но по-късно, когато опознало живота по-добре, то разбрало, че това е било само едно от проявленията на необяснимия закон, който управлява човешките работи и който гласи: пред хората твоят фойерверк не може да заблести. Най-остроумните реплики ни идват на ум, след като вече сме затворили вратата и вървим сами по улицата или, както казват французите, слизаме по стълбата. Тостът, който е звучал чудесно, когато сме го репетирали пред огледалото, излиза крайно бездарен при звъна на чашите. Бурният словесен поток, с който сме се готвили да излеем пред нея цялата си страст, се превръща в несвързан глуповат брътвеж и предизвиква — не бива да я корим — само смеха й. Много бих искал, любезни читателю, да те запозная с разказите, които имам намерение да напиша. Естествено ти съдиш за мен по онези, които вече си прочел — да речем, по този например, — но това е несправедливо. Бих желал да ме преценяваш именно по разказите, които не съм написал, но се каня да напиша някога. Те са толкова хубави, че когато ги четеш, ти ще се смееш и ще плачеш заедно с мен.

Размишленията на един празен човек, Джеръм К. Джеръм

                       

Чуй това и го запомни добре: времето никога не се губи. Където и да отидем, каквото и да правим, всичко е частица от знанието. Дори когато не разберем веднага урока.

Замъкът на лорд Валънтайн, Робърт Силвърбърг

В края на краищата всички неправди се поправят, всеки минус се балансира с плюс, колонките се събират и полученият сбор се оказва верен. Но това става в далечното бъдеще. Ние трябва да живеем с настоящето, а тогава нещата са често несправедливи. Компенсиращите сили на вселената изравняват всички сметки, ала при това смилат и добрите, и лошите. — Нещо повече — обади се Валънтайн внезапно. — Възможно е аз да съм избран за оръдие на компенсиращите сили на Делиамбър и е било необходимо да страдам, за да успея. — Как така? — Ако нищо особено не ми се бе случило, можех да управлявам като всички други преди мен в замъка Връхни, самодоволен, добродушен, приемайки нещата такива, каквито са, понеже от мястото, на което съм седял, не съм виждал нищо лошо в тях. Ала тези мои приключения ми дадоха представа за света, каквато никога нямаше да имам, ако си бях живял уютно в замъка. И може би сега съм готов да изпълня ролята, която трябва да изиграя, в противен случай…

Замъкът на лорд Валънтайн, Робърт Силвърбърг

Ще кажа само, че докато готвех, ми попадна една глава лук с малко гнило петно от едната страна. Изрязах петното и останалото от лука си беше идеално. И с живота е така понякога.

Влад Талтош - Убиец на свободна практика, Toм 1, Стивън Бруст 

Дядо наля и цъкна с език, когато си сложих мед. Отпих. Розова пъпка.
 — Е, как е внукът ми?
 — Горе-долу, бих казал, Ноиш-па.
 — Само горе-долу?
Кимнах.
 — Имаш проблем.
 — Да. Сложно е.
 — Простите неща изобщо не са проблеми, Владимир. Някои прости неща са тъжни, но изобщо не са проблеми.

Влад Талтош - Убиец на свободна практика, Том 1 , Стивън Бруст 

— Когато единственият начин да преживееш нещо е ако врагът ти не е магьосник или няма резервна кама, или не може да прескочи единайсет стъпки пропаст, тогава приемаш, че врагът ти не е магьосник или няма резервна кама, или не може да прескочи единайсет стъпки пропаст.
— Хм. Доста практично звучи.
— Да. — Неволно си спомних за онзи тип, дето можеше да прескочи единайсет стъпки пропаст, за мое голямо неудоволствие. Но все едно и това го преживях, защото се оказа, че не си е обул подходящи ботуши. Дълга история. Все едно.

Влад Талтош - Убиец на свободна практика, Том 3 , Стивън Бруст

Една прочута личност е казала някога, че трудното в това да си съдия е присъдата ти да звучи със сто процента увереност, когато си уверен едва петдесет и един процента. Разбирах какво е имал предвид: опитвах се да оставя съмнението зад себе си, за да мога да продължа своето психично, или некромантско, или мистично пътешествие през Маготрепача, но не беше лесно, защото съмнението се разсейва по-трудно от илюзията, а със съмнението идват и несигурните полумерки. А нищо добро не е постигано никога с несигурни полумерки.

Влад Талтош - Убиец на свободна практика, Том 3 , Стивън Бруст 

Можеше да се случи какво ли не. Четиристотин — помисли си Снибрил. — Кой знае колко ще тръгнат срещу нас? От друга страна, тъй като не знаем колко ще тръгнат, четиристотин може и да стигнат…

Килимените хора, Тери Пратчет

Но Съдбата… — Съдбата е нещо, дето си го правиш самичък, ей така, докато си живееш — рече Снибрил. — От собствен опит го знам.

Килимените хора, Тери Пратчет

— Тогава защо трябва да слушам сърцето си?
 — Защото никога не ще можеш да го накараш да замлъкне. Дори и да се престориш, че не чуваш това, което ти казва, то винаги ще бъде тук, в гърдите ти, повтаряйки непрестанно това, което мисли за живота и за света.
— Дори и когато се опитва да ме предаде?
— Предателството е удар, който ти не очакваш. Но ако познаваш добре сърцето си, то никога няма да те предаде. Защото ти ще знаеш какви са мечтите и желанията му и ще се съобразяваш с тях. Никой не може да избяга от сърцето си. Затова най-добре е да се вслушаш в това, което казва. За да не успее никога да ти нанесе удар, който не си очаквал.

Алхимикът, Паоло Куелю

„Ако понякога протестирам, то е само защото съм човешко сърце, а сърцата на хората са устроени така. Страхуват се да осъществят най-големите си мечти, защото мислят, че не ги заслужават или пък че няма да ги постигнат. Ние, сърцата, умираме от страх само при мисълта за любов, изчезнала завинаги, за мигове, които биха могли да бъдат прекрасни, а се е получило обратното, за съкровища, които биха могли да бъдат намерени, а са останали завинаги заровени в пясъка. Защото ние много страдаме, когато това се случи.“
— Сърцето ми се страхува, че ще страда — каза момчето на Алхимика една нощ, когато гледаха тъмното небе.
 — Кажи му, че страхът от страданието е по-лош, отколкото самото страдание. Сърцето никога не страда, когато търси мечтите си, защото всеки миг на търсене е миг на среща с Бога и с Вечността.

Алхимикът, Паоло Куелю

Преди да осъществи някоя наша мечта, Всемирната душа винаги ни подлага на изпита ние, за да прецени какво сме научили по пътя към целта. Тя прави това не защото е зла, а за да можем заедно с мечтата си да овладеем уроците, които сме научили, вървейки към нея. Именно в този момент повечето хора се отказват. Това е, което наричаме на езика на пустинята „да умреш от жажда, когато палмите вече са се появили на хоризонта“. Всяко едно търсене винаги започва с Късмета на начинаещия. И винаги завършва с Изпитание за завоевателя. Момчето си спомни за една стара пословица от неговия край, която казваше, че най-тъмен е часът преди изгрева на слънцето.

Алхимикът, Паоло Куелю

Този, който следва Личната си легенда, знае всичко, което му е нужно. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.

Алхимикът, Паоло Куелю

...и той се разсмя още по-силно, отколкото при отравянето, и ме попита после с какво се занимавам. Аз му отговорих, че с нищо не се занимавам, че само си живея, защото всичко останало е вятър работа и не си заслужава...

Продавач на чудеса, Габриел Гарсия Маркес

Леля Ог поклати глава:
 — На твое място не бих го направила.
— На моето място съм си аз и трябва да разбера. Ти само стой наблизо с тигана.

Вещици в чужбина, Тери Пратчет 

— По това как си проправя път през къпинака можеш да познаеш дали ще бъде добър съпруг, така ли? По този начин може да разсъждава само една фея-кръстница, ето какво ще ти река! На тях им дай да обикалят и да налагат щастливи развръзки, независимо дали хората искат или не!
 — В щастливия завършек няма нищо лошо — разпалено заяви Маграт.
 — Слушай какво, щастливият край си е наред, ако излезе щастлив — отвърна Баба, вперила поглед в небето. — Но не можеш да го направиш вместо другите. По тази логика единственият начин да създадеш щастлив брак е да обезглавиш младоженците веднага след като са казали „Да“, нали? Не можеш изкуствено да предизвикаш щастие… — Баба Вихронрав се загледа в далечния град. — Единственото, което можеш да предизвикаш — додаде тя, — е завършек.

Вещици в чужбина, Тери Пратчет 

Според нейното отношение към живота трябваше да прави онова, което й се струва най-уместно в момента, и то с много хъс. Тази стратегия не я беше подвела нито веднъж досега.

Маскарад, Тери Пратчет

— Помниш ли…
— Имам… превъзходна памет.
— Някога питала ли си се какво щеше да стане, ако бе казала „да“?
— Не съм.
 — Сигурно щяхме да се укротим, да имаме деца и внуци, такива ми ти работи…
Баба вдигна рамене. Такива думи би очаквала от романтичен слабоумник. Но тази вечер май имаше нещо във въздуха…
— Ами пожарът? — сопна се тя.
— Какъв пожар?
— Дето изпепели къщата ни броени дни след сватбата. Затри и двама ни.
— Какъв пожар?! Не знам нищичко за никакъв пожар!
Баба се извъртя към него.
— Естествено! Щото не се е случвало. Важното е, че би могло. Не можеш да кажеш: „Ако туй не се бе случило, щеше да се случи онуй“, защото не знаеш всичко, което е можело да се случи. Ти си мислиш, че е щяло да бъде хубаво, а откъде знаеш, че е нямало да бъде ужасно? Не бива да дърдориш: „Ех, само ако бях…“ — тъй е лесно да си пожелаеш каквото ще да е. Ама няма да знаеш. Останало е зад гърба ти. Няма смисъл да умуваш. Затуй не си блъскам главата.

Господари и господарки, Тери Пратчет

-May be we are meant to be who we are meant to be and once we start changing who we are meant to be things get messed up. Brick are you happy?
-Yes. Are you happy?
-Yes. So why are we letting people change us?

The Middle. Season 1, Episode 23

"Не се обажда, защото е зает, защото не може, защото го е страх, защото, защото..."

или

"Ако човек не се обажда... той НЕ иска да се обади. Ако той се държи така, сякаш не му пука... значи наистина НЕ му пука. Ако един човек ИСКА да се срещне с вас... повярвайте ми, той ще се срещне. Ако той иска да бъде с вас... той ЩЕ бъде с вас! Всичко останало... са само оправдания и вие чувате това, което искате да чуете..."

Истината е, че нещата рядко са толкова прости. Факта, е факт. Не се обажда. Точка. Но защо не става ясно. Действителността рядко е яла и черна, обикновано е в различни нюанси на сивото, затова и простите обяснения са рядко правилни... 
Както Анщаийн го е казал "Нещата трябва да се правят толкова прости колкото в възможно, но не и по-прости". Не може да знаеш какво е в главата на човека отсреща, а интерпретациите на свободна тема не помагат.  Да се гадае не помага. А и действителносста може да е по-чудна от фантастикате тъй като не й се налага да звучи правдоподобно... ;) 
В крайна сметка извода едва ли е един, но моят извод е, прави чсичко каквото зависи от теб без да гадаеш, а останалото ще се развие по-правилния начин! 



* Докато търсех точния цитат на мисълта по-форе ми попадна тази, добро обобщение на нещата
"Винаги съм вярвал, че шансовете да разберем какво наистина става, са толкова абсърдно нищожни, че е наи-разумно да кажем майната му на всичко и постоянно да си намираме работа." Дъглас Адамс – английски писател

Never give up! A lioness and a zebra

Never, ever, give up!

Писмо до вятъра (посвещава се на всички влюбени жени)

Писмо до вятъра (посвещава се на всички влюбени жени)

Изповед на една влюбена жена

Мислех да напиша писмо до Господ. Но защо да занимавам Господ с незначителните си проблеми!? Ще пиша на вятъра… Равносилно е! 
С какво да започна?
Мисля, че съм влюбена. Влюбена съм в мъж, който…
Но, не! Няма да пиша за него!
За него пиша всеки ден. Малки сребърни букви със златна обшивка, грижливо наредени върху ириса на очите ми. Всички ме питат какво ми е на очите.
Блестят! Трябвало да отида на лекар. Лекарите не я разбират тази болест. Затова сега пиша на вятъра. Търся си събеседник - някой самотник като мен. Някой, при когото никой не остава достатъчно дълго.
Само този мъж…
Но, не! Нали нямаше да пиша за него!
Дали вятърът има чувства?! Бил ли е влюбен някога?! Сам ли живее…
Някой ден ще открия къде живее. Ще му отида на гости. Ще си поговорим като стари приятели. Аз го познавам. Толкова си приличаме!
И той вече ще ме познава - нали сега му пиша. Ще го попитам какво мисли за любовта.
Винаги ли е нещастна, или просто аз съм омагьосана?!
Господи, не искам да обичам повече! Никога! Колкото по-силно обичаш, толкова по-голяма е болката.
Но аз забравих, че не пиша на Господ.
На кой ли адрес да изпратя писмото?!
Ще питам облаците. Те често танцуват с вятъра. Ако не знаят, ще тръгна по следите му, оставени върху кожата на земята. Може би ще го срещна! Ще изтичам. Ще го прегърна топло и нежно. Той ще посипе лицето ми с ароматни липови цветчета. Ще опъне роклята по тялото ми. Ще разроши прилежно сресаните ми коси…
Сигурна съм, че ще ме хареса.
Красива съм - така казват!
Но защо ми е да съм красива, щом го няма единственият мъж, с когото искам да тичам по топлия пясък, да гледам вечер как слънцето се разлива в морето, да танцувам в мократа трева на разсъмване… Няма го!
Той е там - на отсрещния бряг. През хилядите синьозелени километри танцува с друга, целува песъчинките по кожата и, потъва в очите и…
И нейните очи ли блестят?! Може би той...
О, не! Отново пиша за него! Не мога да спра! Написах толкова много писма, че облаците не могат да завалят.
Толкова много писма! Без отговор.
Сега ще чакам писмо от вятъра. Ще ми пише - сигурна съм! Ще ми пише със зелени листенца по клоните на дърветата. Ще ми пише с бяла пяна по вълните на океана. И по пясъка- със седефени миди…
Ще ми пише! Всички ми пишат, освен…
Всеки ден получавам писма. Но онова писмо, което чака сърцето ми, все не пристига. Единственото, което ще ме накара да литна през времето, да се отърся от вкаменелостите на живота.
Неговото писмо - от онзи мъж, за когото няма да пиша.
Няма да пиша…
Само безмълвно ще го обичам…
Дано е щастлив!

/Наталия Цветанова/

Could-have-been love story

The video says it all.

Ти дори не разбра

Ти дори не разбра
защо си отивам.
Може би - просто каприз,
просто - женска игра?
Ти дори не разбра.

Аз ти бях само неделна почивка,
само радост на дребно -
някаква малка потребност -
като цигарата,
като чашата вино,
като книга с красива корица.

Много исках и много ти давах.
Ти, по-малкото си избра.
Върви. Можеш всякъде да го получиш.
Просто друга марка цигари,
неделя с нова програма,
друг етикет на бутилката.

Но ти си още в мен,
като дъх замайващ на билка,
като горчивина на пелин...
И защо те обичам още?
Просто съм си такава.
И кой знае защо -
теб съжалявам.

Станка Пенчева

Не значи, че продаваш, когато себе си дариш,
да спиш до друг – не значи да преспиш.
Не означава да не разбереш – това да не повториш,
не означава да не опознаеш – това да не говориш.
Не означава да не видиш – това да не поглеждаш,
да не крещиш не означава, че не гориш,
да премълчиш и отговор да не намериш,
са две неща различни и нямат нищо общо.

И да стоиш, съвсем не значи, че не летиш,
не значи да умреш – това, да замълчиш,
и да се примириш, смъртта когато видиш,
не значи унижение да претърпиш.

Да бягаш в мрака – не означава да си тръгнеш,
да пуснеш – не означава да пропуснеш,
и да не отмъстиш – не значи всичко да простиш,
и разделен да бъдеш – не значи да не обичаш.

Да кажеш, че обичаш, не означава да обикнеш,
да кажеш, че прощаваш, не значи всичко да простиш,
да кажеш, че си тръгваш – завинаги не означава,
и „няма да простя” не значи никога.

И да вървиш със друг, не значи да си чужд,
да бъдеш с някого, не значи той да ти е скъп,
без теб не значи, че не съм със теб,
да те обичам не означава, че си мой.

…

Това бълнуване не значи нищо,
и да го прочетеш не значи да го разбереш…
Аз няма да си тръгна – означава никога,
нали обичам – означава винаги…

Омар Хайам

Вали. И на ръба на света, в най-отдалечения му край, хората се усмихват. Защото точно в това сиво от кална вода време пристига циркът, а с него пристигат и изгубените им шумно-цветни емоции. Винаги точно на прага на голямата есенно-зимна скука и точно навреме идва точно този банален пътуващ цирк, в който нито акробатите, нито жонгльорите, нито екзотичните животни или фокусите, нито пък изкусните дресировки смайват хората така, както един клоун.
Един странен, невзрачен, тъжно-весел клоун, еднакво пъстър като света навън и безкрайно различен, като света вътре в нас; клоун, който в продължение на няколкото представления успявал да направи хората слънчеви и да излекува душите им от безцветие. Всеки докосвал клоуна и открадвал за дълго време от него цвят, мечти и любов или поне до следващото междусезоние на голямата есенно-зимна скука. Клоунът се радвал и неговата всеотдайност не познавала пестеливостта, нито пресметливостта на човешкото тесногръдие. Той винаги се усмихвал на хилядите протегнати пръсти, които грабвали цветовете на живителната му същност. И бил щастлив, раздавайки щастие, а щастието отразено в очите на хората, давало посока, смисъл и съдържание на тъжния му клоунски живот.
Една вечер, по-точно през вечерта на последното представление при единствения лекар на забравения кален град дошъл един непознат. Той така и не отметнал глава из под своето всепокриващо овехтяло наметало. Говорел тихо, с някаква отчаяна безнадеждност на човек, който е тежко болен от самота и болка. Лекарят го прегледал, но бил безсилен в стремежа си да му помогне, защото не познавал лекарство за болната, ограбена и опустошена душа на непознатия.
- Знаете ли - му казал лекарят, - тук, в града, веднъж на всяка една календарна година ни гостува цирк. В цирка има един клоун, който съм сигурен, че ще ви утеши и излекува. И ще ви помогне да намерите себе си. Клоунът е вашето лекарство, повярвайте ми.
Непознатият само въздъхнал и сякаш още повече се смалил в грозното си наметало. После с глас, събрал цялата болка на света, казал:
- Благодаря ви за съвета, докторе, жалко е, че не мога да се възползвам от него...
- Но защо? - попитал лекарят смаяно.
- Защото аз съм клоунът...

/Aerol/